Влизам в Центъра за украински бежанци Украински вулик (кошер). В него те

Ако сте забравили за войната в Украйна, посетете това място

Влизам в Центъра за украински бежанци " Украински вулик " (кошер). В него те посещават психолог, учат български или британски език, а от време на време децата и майките им просто играят и рисуват. Стаите са разграничени съгласно заниманието. Отвсякъде се чуват гласове.

Ако сте не запомнили за войната в Украйна, посетете подобен център, тъй като войната е там с цялата си мощ. Въпреки красивите стени, изрисувани със слънчогледи, закачливите надписи и опита всичко да е ярко и уютно, войната е там - в очите им.

" Всеки ден някой научава за гибелта на непосредствен човек "

Още от стълбите виждам през стъклена врата млада жена, която приглушено приказва по телефона. Докато изкачвам последното ходило, тя избухва в рев, притиска телефона към сърцето си и се свива на две върху стола до нея. Не ме вижда, гледа напред, само че не вижда, единствено сълзи се стичат по бузите ѝ. Чудя се да я прегърна ли или да продължа.

В този миг към нея доближава малко момченце, на към три годинки и носи щастливо някаква рисунка. Тя бързо изтрива сълзите, гушва го и безшумно му заговаря на украински. Опитва да се усмихне. Не съумява. Идва друга жена. Вижда. Разбира без думи, каквото разбрах и аз. Грабва детето и го води в стаята наоколо. Майка му плаче.

Прошепна: " убиха го ".

В коридора има пейки, на които седят майките, до момента в който децата им се занимават. Трябва да видите тези млади дами – отвеян, напрегнат взор, бледи лица, без грим, приказват безшумно между тях, в ръцете на всяка, без изключение има телефон. Погледът им се оживява единствено когато се втренчват в светещия екран. Излъчват паника, напрежение, боязън и самотност.

" Защо България не прави оценка образованието на тези дами "

Украса в центъра за бежанци " Украински вулик " Снимка: Nikoletta Atanassova/DW

Посреща ме Юлияна, украинка, която ми споделя: „ Така е всеки ден, тъй като непрекъснато някой научава за гибелта на собствен непосредствен в Украйна. Тук се опитваме да създадем нещо като общественост, да учим езика, да се грижим за децата, до момента в който майките работят. Но не мога да схвана за какво вашата страна не прави оценка просветителния ценз на тези дами. Ето да вземем за пример, имаме доста медицински сестри. В България има търсене за тази специалност, само че никой не желае да направи приравнителен изпит, с цел да могат те да работят почтено, а не да мият чинии за 600 лв.. Защо това служебно държавно управление единствено подлага на критика предходното, само че не прави нищо за бежанците.

Напротив, даже спря изхранването им по Коледа, до момента в който не се намеси Еврокомисията, тъй като писахме. Ако не бяха доброволците, доста хора щяха да умрат от апетит, тъй като нямат никакви приходи. А в този момент, като върнаха изхранването, което заплаща Европейски Съюз, знаете ли какво им дават – по един запарен кренвирш и филия самун за целия ден. Защо е това отношение, кажете ми? Но в действителност вашата страна по този начин се „ грижи “ и за вашите възрастни хора, и за инвалиди, и за майки с доста деца, и за обществено слаби. Аз го виждам с очите си. “

" Войната ще свърши единствено в случай че бъдат победени "

Мълча засрамена. Иска ми се да избягам, с цел да не виждам тази жена в очите. Опитвам се да ѝ се извиня от името на цялата страна. Юлияна е от Днипро. Преди да пристигна в България е живяла в блока с „ жълтата кухня “, който бе обстрелван с съветски ракети през януари тази година. Юлияна споделя, че по време на обстрела са починали нейни другари и петнайсетгодишната им щерка. „ Руснаците в никакъв случай няма да спрат. Единственият метод войната да свърши е, в случай че бъдат победени. И това ще стане. Още тази година. Този смут ще спре “, споделя тя.

Мъжът на Юлияна е българин. Заминава като доброволец за Украйна още в първите дни, откакто Русия нахлу на украинска земя. „ Той е потребен там, доста е потребен, тъй като шие бронежилетки за деца. Това е доста отговорно нещо, тъй като тези жилетки не са същите като за възрастни, има специфичност. И той това прави там, тъй като има знания. Това е задачата му. Моята е тук, да се грижа за бежанците, другояче незабавно бих отпътувала при него. Искам да съм в Украйна и в случай че не беше дребната ни щерка, към този момент да съм тръгнала. Защото всякога, когато има обстрели над наши градове и умират цивилни, аз си мисля, че би трябвало да съм там, с цел да оказвам помощ с каквото мога. “

Надписи в Центъра за бежанциСнимка: Nikoletta Atanassova/DW

Опитвам се да си показва деца, които играят в пясъчник, които отиват на учебно заведение, които ядат сладолед, които прегръщат родителите си, които вършат всичко детско, само че облечени с бронежилетки. Мълчим. Сякаш сме си споделили всичко.

" За да се приберат вкъщи "

Тогава тя ненадейно продължава: „ Сега групирам пари за джип, който да става за военни дейности, тъй като моят кум е на фронта. Попаднали са под обстрел и са изгубили транспортните средства. Искам да му изпратя джип. Дано са живи, до момента в който събера парите. Много хора умират всеки ден на фронта. Някой са по този начин раздрани от снаряди, че на оживелите бойци им се постанова да събират откъснати ръце, крайници или даже единствено пръсти, с цел да може другарите им да бъдат разпознати някак. Иначе ще се водят безследно изчезнали. Но те не са безследно изчезнали, те просто са разпилени на парчета из фронта и би трябвало даже и по този начин да се приберат вкъщи “.

Тръгвам си от Центъра за бежанци. На стълбите към този момент я няма младата плачеща жена, висят единствено две флагове - нашето и тяхното.

****

Вижте и това видео на Дъждовни води: